вторник, 30 ноември 2010 г.
понеделник, 29 ноември 2010 г.
петък, 26 ноември 2010 г.
четвъртък, 25 ноември 2010 г.
сряда, 24 ноември 2010 г.
Едгар Кейси: ИМА ЛИ ГОСПОД? част II
Едгар Кейси: ИМА ЛИ ГОСПОД? част II
Постепенно приемане
В един период от Времето на Емерсън, Торо и забележителното трансценденталистко общество В Конкорд, щата Масачузетс, Маргарет Фулър се борела с безпокойството си по отношение на природата на съществуването. Веднъж по време на вечеря отбелязала пред колегите си, че най-сетне е намерила покой, осъзнавайки: „Аз приемам вселената.“ (Разправят, че Томас Карлайл по този повод се изказал: „Ами че какво друго й остава!“)
Вътрешната борба на Фулър ни напомня, че не е лесно да приемеш вселената такава, каквато е. Истина е, че схващането на Кейси за природата на Бог в крайна сметка прави тази задача по-лесна. А и предполагам, че от църковна гледна точка от човека не се очаква да открива Бог чрез разсъждения, а да се осланя само на вярата си. Но аз не действам така. Затова за пореден път се обърнах към учените и философите за помощ.
Намерих няколко много показателни довода в „Как да мислим за Бог: ръководство за езичници“ от Мортимър Адлер.
Би трябвало да изтъкна, че Адлер, който е председател на редакторския съвет на „Енциклопедия Британика“ и директор на Чикагския институт за философски изследвания, няма никаква пряка връзка с Едгар Кейси. Позволих си волността да ги поставя един до друг, защото сходствата в начина им на мислене ми се сториха насърчаващи. Те показват как един мистик като Кейси може да се синхронизира с аналитик като Адлер, за да ни обяснят съществуването.
С помощта на прозренията на своя космически ум Кейси е в състояние да приеме Бог безпрекословно. Подходът на Адлер пък е безстрастен и логичен. В своята книга той атакува въпроса с мощна серия от философски аргументи, които в някои моменти са порядъчно неразбираеми за читателя лаик, но в крайна сметка подкрепят идеите на Кейси.
Изводът на Адлер е, че е нужна творческа причина, за да се обясни как се е осъществил един „просто възможен“ космос – космос, част от който сме всички ние. Тъй като неговото сътворяване не е във възможностите на естествените причини, то ни остава да заключим, че съществува свръхестествена причина, или Бог. Освен това Бог трябва не само да е създал, но и да е запазил по някакъв начин космоса, щом той е просъществувал толкова време.
Но въпреки хладната си логика Адлер, който също като Кейси отхвърля идеята за един антропоморфичен Бог, не се страхува да говори за Божията любов. Той изтъква, че за да създадеш и запазиш нещо, с положителност означава, че го обичаш – аргумент, който напомня възгледите на Кейси за Бог като за наш действителен родител. Адлер Казва, че е хубаво да съществуваш, защото „преголямата доброта, която е едно с необятното съществуване на Бог, прелива в ограничената доброта и съществуване на нещата, които Господ създава и запазва“.
Адлер признава, че логиката може да ви отведе само до определени граници; че остава една философска празнина, за която е нужен скок във вярата. Въпреки това той смята, че си струва за Бог да се мисли логично, тъй като разкритият от логиката Бог дава „разумна основа за Вярата“.
От приемане към капитулация
Макар да нарича живота „съзнание на съществуванието“, в тълкование номер 5753-1 Кейси дава за него и друго определение: „Какво е животът? Той е проявление на Първопричината – Бог.“ Следователно: да приемем Бог като Първопричината, по същество означава да приемем Вселената. Кейси ни съветва да ги приемем свободно, както се е опитвала да направи Маргарет Фулър. Както ще открием по-нататък, той предлага множество различни подходи за постигането на това на пръв поглед просто състояние. Аз също разработих няколко.
Капитулацията е талант, който никога не успях да овладея. Трудно ми е да се освободя от егото си. Ето защо не обичам да пътувам. Понеже съм твърдоглав, искам винаги да контролирам положението. Така че, когато Кейси предлага да се предадем изцяло на Силите на вселената – което ще рече на Бог, – откривам, че ми се налага да си съчинявам въображаеми ситуации, за да се убедя, че това не е чак толкова лоша идея. Някои от тях изникват от най-ранните ми спомени.
Като дете редовно прекосявах с ферибот река Делауеър от Филаделфия. Спомням си как често мрънках на майка си, че се отклоняваме от курса, че не се насочваме право към терминала на отсрещния бряг. Разбира се, в крайна сметка акостирахме, където трябваше. Не разбирах, че скритият на мостика капитан познава невидимите течения и приливи и се отклонява заради тях. фериботът само на пръв поглед не вървеше по правилния път.
Все ми се налага да си го припомням, когато ми се струва, че планетата Земя е тръгнала в погрешна посока. Имайте предвид, че през повечето време ми изглежда така. Но след като орбитата й си остава все една и съща, сигурно я управлява някой, който знае повече от мен. Припомняйки си прочетеното от Кейси и Адлер и старовремската библейска мъдрост, успявам да си мисля, че Бог е капитанът, който стои на руля. Тогава защо да не се измъкна и не го оставя да кара сам? Този прост образ ми помага да схвана какво има предвид Кейси, когато ни казва да се оставим изцяло на Божията воля и Силите на вселената, да бъдем техни сътрудници и другари.
Ето още един полезен образ. Веднъж ми позволиха да постоя в пилотската кабина на самолета, докато летяхме през нощната тъмнина над Атлантика. На командното табло блещукаха безброй меки светлинки. Тези индикатори за мен не означаваха нищо, но за пилота те бяха всичко. Когато вдигнах поглед, великолепният рояк звезди на небето ми заприлича на гигантско командно табло. Колко глупаво от моя страна щеше да бъде, ако изместех пилота и застанех на кормилото. Или – не по-малко глупаво – да си въобразявам, че мога да поема управлението на космическия кораб Земя. И този път е най-добре да се измъкна и да оставя Бог да кара. Така, съгласувайки напълно волята си с Божията, ще се освободя от куп навигационни главоболия.
Трябва да благодаря на Едгар Кейси за тези простички образи, които, след толкова години усилия, ми помогнаха да повярвам в съществуването на Бог. Много от моите приятели, земни и енергични хора, поклонници на материалното, за които също бе трудно да повярват в Бог, ми казаха, че са постигнали определен напредък, след като им споделих някои от тези образи. Ето защо ми се струва подходящо да ги споделя и с вас – може би един поглед към тромавото ми търсене на Божията същност ще ви бъде в помощ.
Спомням си как в един великолепен есенен ден, след като бях изучавал някои от тълкуванията на Кейси, погледнах навън към гората, чиято есенна шума просто грееше. Цветовете на листата бяха толкова ярки, че ме заболяха очите. Струваше ми се, че в тях свети съзидателната енергия на Силите на вселената. Видях, че вятърът откъсва някои листа от клоните и те, приключили мисията и живота си, падаха на земята. В този момент ми хрумна, че всяко листо е било част от своето дърво, извършвало е фотосинтеза и е изпълнило задачата си, а после отново е паднало на земята, откъдето е изникнало и самото дърво.
Именно тогава разбрах някои от идеите на Кейси за връзката ни с Господ – подобно на листото и неговото дърво ние, сътворените души, сме част от Бог, но и отделни от него. Както дървото е създало листата, но разчита на тях, така и Бог ни е създал като личности, които му служат като сътрудници и другари. Както дървото създава семенца, всяко от които носи в себе си едно цяло дърво, така и ние носим в себе си Божия дух, тъй като сме изцяло потопени в божествената Му енергия.
По-късно през есента погледнах същите онези дървета. Листата вече бяха опадали и голите им клони се протягаха към небето, сякаш в молитва, и очакваха да се преродят следващата пролет. Сега всяко дърво показваше мълчаливо как приема вселената и Съзидателните сили, на които позволяваше да пропият цялото му съществуване. За мен тези дървета показваха защо звучи логично да се съединим напълно със Силите на вселената и да им се оставим, както ни насърчава Кейси.
Трябва да призная, че все още ми е трудно да постигна пълна капитулация, но съм благодарен на Кейси, задето ме поведе по пътя на това спокойно и благо приемане.
Още едно ръководство: Исус и Христовото съзнание
Тъй като през по-голямата част от живота си е преподавал в неделното училище, Кейси е имал естествената склонност да вярва не само в Бог, но и в Библията. Това прозира в думите и дори в тона му по време на неговите променени състояния на съзнанието; в психотълкуванията му отекват библейски изрази. Той непрестанно се позовава на различни пасажи от Светото писание, като ги слива със своята метафизика.
Една от най-честите фрази в тълкуванията му е „Христово съзнание“. То е ядрото на неговите съвети да съсредоточим вниманието си върху принципите на Христа, които сочат пътя към пълно приемане на съществуването.
Много е важно да схванем точно значението на тази фраза, за да разберем тълкуванията. Но тя, заедно с честото използване на цитати от Светото писание, може да ни насочи на погрешен път, ако си позволим да мислим, че Кейси одобрява само теологията на Новия завет.
Като учител в неделното училище той често цитира библейските истини – както от Новия, така и от Стария завет. Понеже е вярвал дълбоко и в двете традиции, очевидно е считал, че конфликтите между юдеизма и християнството са фалшиви и ненужни.
Освен това юдейско-християнската традиция няма монопол върху проповядваните от Исус принципи. Буда и останалите учители са говорели същите неща.
През хилядолетията хората са поставили пречки пред принципите на Исус, свързвайки ги с различни религиозни и геополитически противоречия. Тези принципи обаче трябва да бъдат не защитавани, а прилагани на практика. Какво щеше да стане, ако обичахме враговете и ближния като себе си? Ами ако всеки от нас посвещаваше живота си на служба-та на другите? Или ако проявявахме доброта, търпение и любов без всякаква ненавист, както често ни съветва Кейси? С други думи, какво щеше да стане, ако гледахме на Златното правило като на най-важното в живота ни, както ни учи Исус?
Всъщност този принцип е общ за всички световни религии, макар да е формулиран по различни начини. Общоцърковността, която прозира в учението на Кейси, го прави универсално. Именно тя ни позволява да преценяваме думите на Кейси и на Исус таки-ва, каквито са, независимо от религиозните си убеждения. Защото тези учения са едновременно резултат от Христовото съзнание и път към неговото израстване.
Христовото съзнание обаче е нещо повече, но и по-просто от Златното правило. Кейси го употребява в смисъл на съществуващо във всеки от нас усещане, че сме част от единството на Съзидателните сили, или Бог. При повечето хора то е несъзнателно, но може да бъде извадено в съзнанието. Ние сме способни да се отворим за тези сили, да се настроим на техните вълни. Настройването помага да се постигне по-пълна хармония между човешката и Божията воля, волята на Съзидателните сили. Това на свой ред води до нов светоглед, нов начин на живот, нови отношения с другите и в крайна сметка -до способността за използване на Силите на вселената така, както ги е използвал Исус.
Исус е бил изцяло пропит с това съзнание – не само го е разбирал с разума си, но и цялото му същество е било настроено на него. Именно поради това настройване на Бог са го наричали Христос. Ето защо думите Христово съзнание могат да бъдат използвани не само за Исус, но и за всеки, който е в състояние на пълно настройване.
Джон Дж. Фулър
В един период от Времето на Емерсън, Торо и забележителното трансценденталистко общество В Конкорд, щата Масачузетс, Маргарет Фулър се борела с безпокойството си по отношение на природата на съществуването. Веднъж по време на вечеря отбелязала пред колегите си, че най-сетне е намерила покой, осъзнавайки: „Аз приемам вселената.“ (Разправят, че Томас Карлайл по този повод се изказал: „Ами че какво друго й остава!“)
Вътрешната борба на Фулър ни напомня, че не е лесно да приемеш вселената такава, каквато е. Истина е, че схващането на Кейси за природата на Бог в крайна сметка прави тази задача по-лесна. А и предполагам, че от църковна гледна точка от човека не се очаква да открива Бог чрез разсъждения, а да се осланя само на вярата си. Но аз не действам така. Затова за пореден път се обърнах към учените и философите за помощ.
Намерих няколко много показателни довода в „Как да мислим за Бог: ръководство за езичници“ от Мортимър Адлер.
Би трябвало да изтъкна, че Адлер, който е председател на редакторския съвет на „Енциклопедия Британика“ и директор на Чикагския институт за философски изследвания, няма никаква пряка връзка с Едгар Кейси. Позволих си волността да ги поставя един до друг, защото сходствата в начина им на мислене ми се сториха насърчаващи. Те показват как един мистик като Кейси може да се синхронизира с аналитик като Адлер, за да ни обяснят съществуването.
С помощта на прозренията на своя космически ум Кейси е в състояние да приеме Бог безпрекословно. Подходът на Адлер пък е безстрастен и логичен. В своята книга той атакува въпроса с мощна серия от философски аргументи, които в някои моменти са порядъчно неразбираеми за читателя лаик, но в крайна сметка подкрепят идеите на Кейси.
Изводът на Адлер е, че е нужна творческа причина, за да се обясни как се е осъществил един „просто възможен“ космос – космос, част от който сме всички ние. Тъй като неговото сътворяване не е във възможностите на естествените причини, то ни остава да заключим, че съществува свръхестествена причина, или Бог. Освен това Бог трябва не само да е създал, но и да е запазил по някакъв начин космоса, щом той е просъществувал толкова време.
Но въпреки хладната си логика Адлер, който също като Кейси отхвърля идеята за един антропоморфичен Бог, не се страхува да говори за Божията любов. Той изтъква, че за да създадеш и запазиш нещо, с положителност означава, че го обичаш – аргумент, който напомня възгледите на Кейси за Бог като за наш действителен родител. Адлер Казва, че е хубаво да съществуваш, защото „преголямата доброта, която е едно с необятното съществуване на Бог, прелива в ограничената доброта и съществуване на нещата, които Господ създава и запазва“.
Адлер признава, че логиката може да ви отведе само до определени граници; че остава една философска празнина, за която е нужен скок във вярата. Въпреки това той смята, че си струва за Бог да се мисли логично, тъй като разкритият от логиката Бог дава „разумна основа за Вярата“.
От приемане към капитулация
Макар да нарича живота „съзнание на съществуванието“, в тълкование номер 5753-1 Кейси дава за него и друго определение: „Какво е животът? Той е проявление на Първопричината – Бог.“ Следователно: да приемем Бог като Първопричината, по същество означава да приемем Вселената. Кейси ни съветва да ги приемем свободно, както се е опитвала да направи Маргарет Фулър. Както ще открием по-нататък, той предлага множество различни подходи за постигането на това на пръв поглед просто състояние. Аз също разработих няколко.
Капитулацията е талант, който никога не успях да овладея. Трудно ми е да се освободя от егото си. Ето защо не обичам да пътувам. Понеже съм твърдоглав, искам винаги да контролирам положението. Така че, когато Кейси предлага да се предадем изцяло на Силите на вселената – което ще рече на Бог, – откривам, че ми се налага да си съчинявам въображаеми ситуации, за да се убедя, че това не е чак толкова лоша идея. Някои от тях изникват от най-ранните ми спомени.
Като дете редовно прекосявах с ферибот река Делауеър от Филаделфия. Спомням си как често мрънках на майка си, че се отклоняваме от курса, че не се насочваме право към терминала на отсрещния бряг. Разбира се, в крайна сметка акостирахме, където трябваше. Не разбирах, че скритият на мостика капитан познава невидимите течения и приливи и се отклонява заради тях. фериботът само на пръв поглед не вървеше по правилния път.
Все ми се налага да си го припомням, когато ми се струва, че планетата Земя е тръгнала в погрешна посока. Имайте предвид, че през повечето време ми изглежда така. Но след като орбитата й си остава все една и съща, сигурно я управлява някой, който знае повече от мен. Припомняйки си прочетеното от Кейси и Адлер и старовремската библейска мъдрост, успявам да си мисля, че Бог е капитанът, който стои на руля. Тогава защо да не се измъкна и не го оставя да кара сам? Този прост образ ми помага да схвана какво има предвид Кейси, когато ни казва да се оставим изцяло на Божията воля и Силите на вселената, да бъдем техни сътрудници и другари.
Ето още един полезен образ. Веднъж ми позволиха да постоя в пилотската кабина на самолета, докато летяхме през нощната тъмнина над Атлантика. На командното табло блещукаха безброй меки светлинки. Тези индикатори за мен не означаваха нищо, но за пилота те бяха всичко. Когато вдигнах поглед, великолепният рояк звезди на небето ми заприлича на гигантско командно табло. Колко глупаво от моя страна щеше да бъде, ако изместех пилота и застанех на кормилото. Или – не по-малко глупаво – да си въобразявам, че мога да поема управлението на космическия кораб Земя. И този път е най-добре да се измъкна и да оставя Бог да кара. Така, съгласувайки напълно волята си с Божията, ще се освободя от куп навигационни главоболия.
Трябва да благодаря на Едгар Кейси за тези простички образи, които, след толкова години усилия, ми помогнаха да повярвам в съществуването на Бог. Много от моите приятели, земни и енергични хора, поклонници на материалното, за които също бе трудно да повярват в Бог, ми казаха, че са постигнали определен напредък, след като им споделих някои от тези образи. Ето защо ми се струва подходящо да ги споделя и с вас – може би един поглед към тромавото ми търсене на Божията същност ще ви бъде в помощ.
Спомням си как в един великолепен есенен ден, след като бях изучавал някои от тълкуванията на Кейси, погледнах навън към гората, чиято есенна шума просто грееше. Цветовете на листата бяха толкова ярки, че ме заболяха очите. Струваше ми се, че в тях свети съзидателната енергия на Силите на вселената. Видях, че вятърът откъсва някои листа от клоните и те, приключили мисията и живота си, падаха на земята. В този момент ми хрумна, че всяко листо е било част от своето дърво, извършвало е фотосинтеза и е изпълнило задачата си, а после отново е паднало на земята, откъдето е изникнало и самото дърво.
Именно тогава разбрах някои от идеите на Кейси за връзката ни с Господ – подобно на листото и неговото дърво ние, сътворените души, сме част от Бог, но и отделни от него. Както дървото е създало листата, но разчита на тях, така и Бог ни е създал като личности, които му служат като сътрудници и другари. Както дървото създава семенца, всяко от които носи в себе си едно цяло дърво, така и ние носим в себе си Божия дух, тъй като сме изцяло потопени в божествената Му енергия.
По-късно през есента погледнах същите онези дървета. Листата вече бяха опадали и голите им клони се протягаха към небето, сякаш в молитва, и очакваха да се преродят следващата пролет. Сега всяко дърво показваше мълчаливо как приема вселената и Съзидателните сили, на които позволяваше да пропият цялото му съществуване. За мен тези дървета показваха защо звучи логично да се съединим напълно със Силите на вселената и да им се оставим, както ни насърчава Кейси.
Трябва да призная, че все още ми е трудно да постигна пълна капитулация, но съм благодарен на Кейси, задето ме поведе по пътя на това спокойно и благо приемане.
Още едно ръководство: Исус и Христовото съзнание
Тъй като през по-голямата част от живота си е преподавал в неделното училище, Кейси е имал естествената склонност да вярва не само в Бог, но и в Библията. Това прозира в думите и дори в тона му по време на неговите променени състояния на съзнанието; в психотълкуванията му отекват библейски изрази. Той непрестанно се позовава на различни пасажи от Светото писание, като ги слива със своята метафизика.
Една от най-честите фрази в тълкуванията му е „Христово съзнание“. То е ядрото на неговите съвети да съсредоточим вниманието си върху принципите на Христа, които сочат пътя към пълно приемане на съществуването.
Много е важно да схванем точно значението на тази фраза, за да разберем тълкуванията. Но тя, заедно с честото използване на цитати от Светото писание, може да ни насочи на погрешен път, ако си позволим да мислим, че Кейси одобрява само теологията на Новия завет.
Като учител в неделното училище той често цитира библейските истини – както от Новия, така и от Стария завет. Понеже е вярвал дълбоко и в двете традиции, очевидно е считал, че конфликтите между юдеизма и християнството са фалшиви и ненужни.
Освен това юдейско-християнската традиция няма монопол върху проповядваните от Исус принципи. Буда и останалите учители са говорели същите неща.
През хилядолетията хората са поставили пречки пред принципите на Исус, свързвайки ги с различни религиозни и геополитически противоречия. Тези принципи обаче трябва да бъдат не защитавани, а прилагани на практика. Какво щеше да стане, ако обичахме враговете и ближния като себе си? Ами ако всеки от нас посвещаваше живота си на служба-та на другите? Или ако проявявахме доброта, търпение и любов без всякаква ненавист, както често ни съветва Кейси? С други думи, какво щеше да стане, ако гледахме на Златното правило като на най-важното в живота ни, както ни учи Исус?
Всъщност този принцип е общ за всички световни религии, макар да е формулиран по различни начини. Общоцърковността, която прозира в учението на Кейси, го прави универсално. Именно тя ни позволява да преценяваме думите на Кейси и на Исус таки-ва, каквито са, независимо от религиозните си убеждения. Защото тези учения са едновременно резултат от Христовото съзнание и път към неговото израстване.
Христовото съзнание обаче е нещо повече, но и по-просто от Златното правило. Кейси го употребява в смисъл на съществуващо във всеки от нас усещане, че сме част от единството на Съзидателните сили, или Бог. При повечето хора то е несъзнателно, но може да бъде извадено в съзнанието. Ние сме способни да се отворим за тези сили, да се настроим на техните вълни. Настройването помага да се постигне по-пълна хармония между човешката и Божията воля, волята на Съзидателните сили. Това на свой ред води до нов светоглед, нов начин на живот, нови отношения с другите и в крайна сметка -до способността за използване на Силите на вселената така, както ги е използвал Исус.
Исус е бил изцяло пропит с това съзнание – не само го е разбирал с разума си, но и цялото му същество е било настроено на него. Именно поради това настройване на Бог са го наричали Христос. Ето защо думите Христово съзнание могат да бъдат използвани не само за Исус, но и за всеки, който е в състояние на пълно настройване.
Джон Дж. Фулър
Едгар Кейси: ИМА ЛИ ГОСПОД
Едгар Кейси: ИМА ЛИ ГОСПОД
ВИНАГИ СЪМ ЗАВИЖДАЛ на „истинските вярващи“ – хората с чиста, безрезервна, непреклонна вяра. Натъквал съм се на много такива. Макар да им завиждах, те ме озадачаваха и предизвикваха моя скептицизъм. Това определено важи за едни мисионери, с които някога се срещнах в самото сърце на Екваториална Африка.
В затънтеното селце Ласа в Нигерия се беше появила нова, мистериозна вирусна болест. Кръвната проба на един мисионер, починал от нея, беше изпратена за изследване В Йейлския университет. Десет дни след изследването няколко учени починаха. Кръвта беше сметната за толкова опасна, че се наложи да бъде изгорена. По-късно в докладите от Нигерия се казваше, че мисионерите медици умирали десет дни след дори бегъл контакт с жертвите.
Запленен, аз тръгнах да направя материала и изминах с ленд роувър хиляда и петстотин мили, за да стигна до Ласа, макар че, бидейки хипохондрик до мозъка на костите, се страхувах до смърт. Не можех да разбера как мисионерите продължават да си вършат работата, Когато около тях другарите им измират като мухи. Отговорът, който ми дадоха, беше прост: „Ние вярваме в Бог, вярваме, че нашето призвание е да помагаме на другите, и няма да се откажем. Оставяме се изцяло в Божиите ръце.“
Но откъде намираха сили? Не знаех. Нямах търпение да се махна от това място – и го направих най-бързо.
Ала тяхната непоклатима вяра не ми излизаше от ума. Бях озадачен и им завиждах, понеже не виждах начин да придобия такива възгледи. Човек не може просто да си заповяда да вярва; трябва да го усеща вътре в себе си.
Затова няма нищо чудно, че сред многото въпроси в потока от писма, на които Едгар Кейси е отговарял, един от най-често срещаните, независимо дали е формулиран простичко, или с повече думи, е прямото и директно: „Има ли Бог?“
Въпросът не е толкова абстрактен, колкото изглежда на пръв поглед. За повечето от подателите на писмата той е имал пряка връзка с ежедневието им. А и както ще открием, отговорите на Кейси на този първи въпрос са източник на отговори на останалите въпроси, които следват в тази книга. Бог -и природата на Бог – съвсем осезателно прониква във всеки аспект от живота на хората. За Кейси първопричината за съществуването на вселената -Бог – е не само всеведущ и вездесъщ, но и бездънен резервоар от божествена енергия, от която можем да черпим, за да решаваме всякакви проблеми.
Това не бива да се превръща в преграда за онези от вас, които не са набожни. Схващането на Кейси за Бог е толкова широко, че обхваща както религиозното, така и светското; то въздейства еднакво на вярващия, на озадачения, на съмняващия се и на невярващия. Материалите на Кейси ми помогнаха най-сетне да си обясня как и защо се е появил Великият Създател, Който е привел всичко останало в действие. Кейси успя да убеди неподатливия ми ум, че духовната същност е нещо реално и може да властва над материалния свят, възприеман чрез петте ни ограничени сетива.
За всеки, който като мен е обичал да вдига врява в неделното училище, това е огромно постижение.
Премахване на пречките
Тъй като се чувствам повече като ваш другар, отколкото като водач в това пътешествие из мистериозното съзнание на Едгар Кейси, може би ще е добре да цитирам някои от трудностите във възприемането на духовните идеи, с които се сблъсках, в случая – дори да приема, че Бог съществува, и, разбира се, да споделя кое ми помогна да го направя.
Най-ранните ми духовни търсения бяха заглушени в зародиш от един презвитериански проповедник, който така преливаше от енергия, че блъскаше с юмрук по амвона. В по-късните ми години моята привързаност към гастрономските вечери, освежителните сухи мартинита и периодичните плътски забежки ме снабдиха със здрава защита срещу слабите проблясъци на духовна светлина, които може да съм имал. За човек с донякъде „езически“ възгледи като моите, е доста по-лесно да вярва в измеримите научни концепции, отколкото да направи огромен скок в убежденията си и да повярва в божественото.
Кейси ни помага да направим този скок, като ни позволява да погледнем Бог под няколко ъгъла.
Но преди да ми покаже как да обясня какво всъщност е Бог, Кейси ме освободи от погрешните ми представи за това, какъв би трябвало да бъде Създателят… но не е.
За да отговорим на въпроса: „Има ли Бог?“, първо трябва да си представим онзи негов образ, който ще ни даде задоволителен отговор. Той трябва да ни се струва правдоподобен. Докато проучвах възгледите на Кейси, неведнъж откривах, че разчитам на този визуален образ, за да разбера и приема космическите идеи; понякога ми се струва, че с космическото се общува по-ефикасно с метафори, отколкото със студен, логически език. Открих, че по същия начин има образи, които могат да ни попречат.
Въпреки невероятния художествен гений на Микеланджело ми трябваха много време и енергия, докато се отърся от товара на неговия антропоморфен образ на Бог – Внушителен старец с дълга бяла брада, който се носи като мъглявина в едно твърде реалистично небе. Сигурен съм, че Бог е потупал великия художник по рамото за това благородно усилие, но не съм убеден, че е бил особено доволен да го напъхат в такова съвсем човешко тяло. За нещастие логиката на Микеланджело не е можела да се мери с феноменалното му майсторство с четката. Ако Бог е всеведущ и вездесъщ и надхвърля незначителните граници на времето и пространството, той едва ли може да бъде затворен в едно човешко тяло – пък било то внушително като фигурата на тавана в Сикстинската капела. Както ще видим по-късно, Кейси наистина казва, че човекът е създаден по божи образ и подобие, но в абстрактен, далеч не толкова ограничен смисъл.
Един Бог, с когото мога да живея
Тогава кой – или какво – е Бог?
Първопричината, Силите на вселената, Съзидателната сила – това са някои от термините, с които Едгар Кейси изразява същността на Бог. Всички те са просто различни подходи към основната му идея, че Всичко е Едно.
Представата на Кейси за Бог като за Първопричината ми се струва убедителна, понеже е съвместима с лансираната от учените теория за произхода на космоса, наречена „големия взрив“ – огромна експлозия от енергия, която е задействала всичко останало. Приемам го и на метафизично ниво, защото все нещо трябва да е първопричина, иначе нямаше да ни има, Слънчевата система нямаше да я има, живота нямаше да го има и ние с вас също нямаше да сме тук.
Кейси използва и наименованието Първоначалната съзидателна енергия: необятен вир от енергия, който е навсякъде – независимо дали го искаме. Следователно, ако тази огромна енергия е навсякъде, ако обхваща всичко, няма начин ние с вас да не сме част от нея, дори и да не ни е приятно, и всъщност няма значение как я наричаме – просто на света няма нищо друго. Разглеждани така, тези сили са Божии продължения или проявления, а това свидетелства за убеждението на Кейси, че всичко е едно в Бог. Или, по думите на библейското учение, в Бог пребъдваме, движим се и съществуваме и Бог е този, „чрез когото и за когото всичко съществува“.
А сега да изнесем довода с една крачка напред. Ако тази Първоначална съзидателна енергия е първоизточник на всичко съществуващо, тогава животът и съзнанието, включително самосъзнанието, също произлизат от нея. И от тази концепция идва простичкото определение на Кейси за самия живот: „Животът е съзнанието на съществуванието.“
Нашата връзка с първопричината
Както ще видим от отговорите на Кейси на най-великите въпроси на живота, много от проблемите ни като човешки същества идват от това, че сме си позволили да се отделим от Първопричината. Сега тя е нещо далечно за нас и първостепенната ни задача е отново да се съберем с нея, както е било, преди да придобием съзнание. Трябва да се върнем в това състояние и да се слеем с него, да запазим самосъзнанието си, но да съгласуваме целта си с великия замисъл на вселената.
„Но възможно ли е това?“ – пита моят скептичен ум, имайки предвид плътността на физическите ни тела. В този момент един от мисловните ми образи се намесва и ми помага да си го представя. Тялото – или всяко парче физическа материя – не е толкова плътно, колкото си мислим. Атомите, от които се състоим, са най-вече празно пространство. В това няма спор. оказва се, че тухлите, от които е изградена материята, не са никаква материя. Те са съставени от фотони, а фотоните са не друго, а светлина или енергия.
Айнщайн пръв е изтъкнал, че материята изобщо не е материя; тя е повече или по-малко замръзнала светлина под формата на „силови полета“. Погледнато по този начин, е 6ъзможно да си представим вселената и нейните безбройни фотони като чиста енергия и следователно пропускливи като слънчев лъч. Това показба, че плътното човешко тяло също може да се разглежда като облак от фотони, като облак светлина, която е в състояние да се придвижи и съедини отново с Първопричината и това да стане плавно, сякаш два пухкави облака се сливат и образуват един.
Помислете си само колко приятно би било да си почиваме в утробата, от която сме произлезли, да се сливаме без усилие с нея и да живеем в хармония с устройството и посоката на силите на вселената, вместо да „проглушаваме небесата с безполезните си викове“, както се е изразил Шекспир.
„Ами цел? – пита скептикът в мен. – Имат ли наистина цел тези Съзидателни сили? Някакъв грандиозен план и неизменни закони за хармония?“ Откривам, че не ми е чак толкова трудно да погледна на това прагматично. Един такъв механизъм като несметния брой галактики, звезди и планети с положителност не би могъл да съществува без непоклатими закони. Нито пък милиардите клетки във физическите ни тела. Без закони щеше да има само хаос. Така че не ми е трудно да приема твърдението на Кейси, че всичко е съгласувано от Божията воля и разум и че ние можем да намерим мир и спокойствие, като им се подчиним, а не като им се съпротивляваме.
Можем да го направим, учи ни Кейси, защото всичкото знание, цялата информация на вселената е там. Тя съществува. Тя е съвършена като закони-те на математиката, които просто ни чакат да ги разгадаем. Нужно е само да се настроим на вълните й, като поставим своето „аз“ в абсолютна хармония с нея.
Наистина ли е възможно да се направи това? През цялата си кариера на изследовател на паранормалното съм усещал нуждата да се обръщам към изтъкнати, обективно мислещи хора – учени и традиционни философи, – за да намеря подкрепа за неясните теории, с които съм се сблъсквал. По същия начин действах и докато изследвах материалите на Кейси, така че съм включил мислите на учените и философите, които са ми помогнали да приема тези неща.
Един от тези учени е Дейвид Бом – физик, чиято работа в Лондонския университет му е спечелила международно признание и Нобелова награда. В своята знаменателна книга „Целостта и естественият порядък“, в която намеква, че е възможно науката и мистицизмът да са свързани, той допуска съществуването на „един очевиден ред във вселената, където всичко е взаимно свързано“. Представя ни тази концепция и нагледно, като я сравнява с холограма – фотографна снимка, в която всяка частица от диапозитива съдържа цялата информация за картината. Натрошете диапозитива на малки парченца, а след това пуснете холографен лазерен лъч през едно от тях – и ще се появи цялата Картина. По подобен начин всяка основна частица от материята мигновено разбира какво става с нейното „другарче“ – в която и точка на вселената да се намира то. За мен доводите на Бом са си чиста научна обосновка на възгледа на Кейси за единството на нещата, че «всичко е едно“, и на идеята, че действително можем да се настроим на хармония с това Всичко.
Според Кейси съзнанието е затворено във физическото тяло, така че само несъзнателното може да прескочи тази преграда. За да постигнем това, трябва да имаме безкористното градивно намерение да излезем от границите на обичайното, ограничено съществуване. Нужно е искрено желание да се слеем с единството на вселената, с Всичкото в нея. Това Всичко е представата на Кейси за Бог.
В такъв случай наша задача и отговор на проблемите ни е да осъзнаем, че наистина сме част от Бог и можем да се върнем при него, да се оставим на този велик източник на сила и да накараме човешката си воля да работи в хармония с неговата. Трябва да се настроим на царството на необятния Бог; то е царство на чистия дух, където е „истинската“ действителност.
Бог, създателят и родителят
Все пак казаното по-горе не означава, че Кейси е смятал Господ за някаква безлична сила. Тъкмо обратното. Когато е пуснал в ход съществуването и ни е създал като част от своя разум, той е дал на всеки човек по една уникална душа, която е истинската му духовна личност и надхвърля рамките на физическото тяло, но въпреки това е част от него по време на пребиваването му на Земята. Ние винаги оставаме част от Божията цел и следователно – негови сътрудници, и следваме великия Му план за вселената. Но като наш Създател Бог ни е родител в буквалния смисъл на думата и – естествено – ни обича, както родителят обича децата си. Божията любов към сътворението е осезаема, а универсалната любов си остава същината на цялото съзнание. Наш синовен дълг е да отвръщаме на любовта Му, като обичаме ближния си и Бог, който ни е създал. Следователно убеждението на Кейси има двойна основа: Бог е Едно, но и: Бог е Любов.
А сега да Видим как са изразени тези идеи в думите на Кейси. В едно от писмата до него е зададен следният въпрос: „Как е правилно да мислим за Бог в молитвите си – като за безлична сила или енергия, която е навсякъде, или като за постоянно слухтящ разум, който съзнава съществуването на всеки човек на Земята, познава в подробности нуждите му и знае как да ги задоволи?“
Кейси отговаря в обичайния си библейски тон: „И двете! Защото Той е енергията в ограниченото движение на материалното, Той е и безграничното в съзнанието. Така че, когато настроиш своя ум, своето съзнание, разкриването на присъствието отвътре свидетелства за присъствието отвън. И както Синът е казал: „Отец и Аз едно сме“, така и ти ще разбереш, че ти и твоят Отец сте едно, като пребъдваш в него.“ Тук Кейси говори за желанието на Исус и ние като Него да се настроим на Съзидателните сили вътре в нас.
Това, че Бог обича нас, душите, които е сътворил и които са част от него, обяснява Кейси и продължава: „Ала когато се вгледаме в безкрайността на пространството и времето, ние осъзнаваме, че съществува и онази сила, онова влияние, което също съзнава нуждите; съществува и онази воля, онзи избор, даден на човешките души, за да могат да бъдат използвани, да могат да бъдат едно, да могат да ги прилагат, макар слабо и несигурно, според силите си; но това все пак идва да каже, идва да изрази, идва да разкрие в живота на онези, които са загубили посоката, същото онова влияние, което търсите в познанията за Господ.“
Но Кейси няма предвид само Божията любов към нас; той говори и за любовта и загрижеността, които ние – като част от Него – трябва да проявяваме към душите на ближните – нещо, което Кейси обяснява, продължавайки: „Защото, докато не станеш спасител, докато не помогнеш на някоя душа, загубила надежда, загубила пътя си, значи не разбираш напълно Господа в теб, Господа извън теб.“
Идеята, че чрез любовта си към ближния опознаваме Бог, който е във всички нас, е още по-ясно изразена в тълкувание 262-130. Направено е през 1юли 1942 година на едно събиране на първата от групите, поставили си за цел изучаването на ученията на Кейси. В офиса във Вирджиния Бийч присъствали петима членове на групата, включително съпругата на Кейси – Гъртруд, синът му Хю Лин Кейси и неговата секретарка, която записвала казаното на заседанието.
Когато Кейси изпаднал в своето променено състояние на съзнанието и бил готов да отговаря от дълбините на несъзнателното, госпожа Кейси започнала с обичайните думи:
„Пред теб ще застанат тук присъстващите членове на група номер едно и тяхната работа върху урока Бог-Любов-Човек. Ще продължиш беседата върху този урок и ще дадеш предложения как да се завърши.“
Кейси започнал с обичайното си кратко предисловие: „Да, имаме групата, събрана тук – Като група и като отделни личности, – и тяхната работа върху урока…“
„Истина ли е, продължил той, че Бог е любов? Истина ли е, че Той е като баща за всеки от нас? Истина ли е, че Той е като закон за всеки от нас? Истина ли е, че всички ние познаваме това влияние, този закон, тази любов като нещо лично в живота си; и по този начин Той се превръща в един личен Бог – не личност, а Бог, когото азът познава, който може да се прояви в живота на човека?…
Любовта е характерно свойство на тази сила, власт или влияние, известно като Бог. Така, богато човек прилага любовта в ежедневието си, той вижда Господ като свой личен Бог.“
Кейси добавя следното: „Нека следващият урок бъде „Връзката на човек с човека“, и уверението:
„Отче наш! Позволи на мен, Твоето дете, да видя в ближния си божественото, на което се кланям в Теб.“
Кейси постоянно повтаря да търсим божественото в другите, „като се пазим да не осъждаме ни себе си, ни тях“.
Джон Дж. Фулър
В затънтеното селце Ласа в Нигерия се беше появила нова, мистериозна вирусна болест. Кръвната проба на един мисионер, починал от нея, беше изпратена за изследване В Йейлския университет. Десет дни след изследването няколко учени починаха. Кръвта беше сметната за толкова опасна, че се наложи да бъде изгорена. По-късно в докладите от Нигерия се казваше, че мисионерите медици умирали десет дни след дори бегъл контакт с жертвите.
Запленен, аз тръгнах да направя материала и изминах с ленд роувър хиляда и петстотин мили, за да стигна до Ласа, макар че, бидейки хипохондрик до мозъка на костите, се страхувах до смърт. Не можех да разбера как мисионерите продължават да си вършат работата, Когато около тях другарите им измират като мухи. Отговорът, който ми дадоха, беше прост: „Ние вярваме в Бог, вярваме, че нашето призвание е да помагаме на другите, и няма да се откажем. Оставяме се изцяло в Божиите ръце.“
Но откъде намираха сили? Не знаех. Нямах търпение да се махна от това място – и го направих най-бързо.
Ала тяхната непоклатима вяра не ми излизаше от ума. Бях озадачен и им завиждах, понеже не виждах начин да придобия такива възгледи. Човек не може просто да си заповяда да вярва; трябва да го усеща вътре в себе си.
Затова няма нищо чудно, че сред многото въпроси в потока от писма, на които Едгар Кейси е отговарял, един от най-често срещаните, независимо дали е формулиран простичко, или с повече думи, е прямото и директно: „Има ли Бог?“
Въпросът не е толкова абстрактен, колкото изглежда на пръв поглед. За повечето от подателите на писмата той е имал пряка връзка с ежедневието им. А и както ще открием, отговорите на Кейси на този първи въпрос са източник на отговори на останалите въпроси, които следват в тази книга. Бог -и природата на Бог – съвсем осезателно прониква във всеки аспект от живота на хората. За Кейси първопричината за съществуването на вселената -Бог – е не само всеведущ и вездесъщ, но и бездънен резервоар от божествена енергия, от която можем да черпим, за да решаваме всякакви проблеми.
Това не бива да се превръща в преграда за онези от вас, които не са набожни. Схващането на Кейси за Бог е толкова широко, че обхваща както религиозното, така и светското; то въздейства еднакво на вярващия, на озадачения, на съмняващия се и на невярващия. Материалите на Кейси ми помогнаха най-сетне да си обясня как и защо се е появил Великият Създател, Който е привел всичко останало в действие. Кейси успя да убеди неподатливия ми ум, че духовната същност е нещо реално и може да властва над материалния свят, възприеман чрез петте ни ограничени сетива.
За всеки, който като мен е обичал да вдига врява в неделното училище, това е огромно постижение.
Премахване на пречките
Тъй като се чувствам повече като ваш другар, отколкото като водач в това пътешествие из мистериозното съзнание на Едгар Кейси, може би ще е добре да цитирам някои от трудностите във възприемането на духовните идеи, с които се сблъсках, в случая – дори да приема, че Бог съществува, и, разбира се, да споделя кое ми помогна да го направя.
Най-ранните ми духовни търсения бяха заглушени в зародиш от един презвитериански проповедник, който така преливаше от енергия, че блъскаше с юмрук по амвона. В по-късните ми години моята привързаност към гастрономските вечери, освежителните сухи мартинита и периодичните плътски забежки ме снабдиха със здрава защита срещу слабите проблясъци на духовна светлина, които може да съм имал. За човек с донякъде „езически“ възгледи като моите, е доста по-лесно да вярва в измеримите научни концепции, отколкото да направи огромен скок в убежденията си и да повярва в божественото.
Кейси ни помага да направим този скок, като ни позволява да погледнем Бог под няколко ъгъла.
Но преди да ми покаже как да обясня какво всъщност е Бог, Кейси ме освободи от погрешните ми представи за това, какъв би трябвало да бъде Създателят… но не е.
За да отговорим на въпроса: „Има ли Бог?“, първо трябва да си представим онзи негов образ, който ще ни даде задоволителен отговор. Той трябва да ни се струва правдоподобен. Докато проучвах възгледите на Кейси, неведнъж откривах, че разчитам на този визуален образ, за да разбера и приема космическите идеи; понякога ми се струва, че с космическото се общува по-ефикасно с метафори, отколкото със студен, логически език. Открих, че по същия начин има образи, които могат да ни попречат.
Въпреки невероятния художествен гений на Микеланджело ми трябваха много време и енергия, докато се отърся от товара на неговия антропоморфен образ на Бог – Внушителен старец с дълга бяла брада, който се носи като мъглявина в едно твърде реалистично небе. Сигурен съм, че Бог е потупал великия художник по рамото за това благородно усилие, но не съм убеден, че е бил особено доволен да го напъхат в такова съвсем човешко тяло. За нещастие логиката на Микеланджело не е можела да се мери с феноменалното му майсторство с четката. Ако Бог е всеведущ и вездесъщ и надхвърля незначителните граници на времето и пространството, той едва ли може да бъде затворен в едно човешко тяло – пък било то внушително като фигурата на тавана в Сикстинската капела. Както ще видим по-късно, Кейси наистина казва, че човекът е създаден по божи образ и подобие, но в абстрактен, далеч не толкова ограничен смисъл.
Един Бог, с когото мога да живея
Тогава кой – или какво – е Бог?
Първопричината, Силите на вселената, Съзидателната сила – това са някои от термините, с които Едгар Кейси изразява същността на Бог. Всички те са просто различни подходи към основната му идея, че Всичко е Едно.
Представата на Кейси за Бог като за Първопричината ми се струва убедителна, понеже е съвместима с лансираната от учените теория за произхода на космоса, наречена „големия взрив“ – огромна експлозия от енергия, която е задействала всичко останало. Приемам го и на метафизично ниво, защото все нещо трябва да е първопричина, иначе нямаше да ни има, Слънчевата система нямаше да я има, живота нямаше да го има и ние с вас също нямаше да сме тук.
Кейси използва и наименованието Първоначалната съзидателна енергия: необятен вир от енергия, който е навсякъде – независимо дали го искаме. Следователно, ако тази огромна енергия е навсякъде, ако обхваща всичко, няма начин ние с вас да не сме част от нея, дори и да не ни е приятно, и всъщност няма значение как я наричаме – просто на света няма нищо друго. Разглеждани така, тези сили са Божии продължения или проявления, а това свидетелства за убеждението на Кейси, че всичко е едно в Бог. Или, по думите на библейското учение, в Бог пребъдваме, движим се и съществуваме и Бог е този, „чрез когото и за когото всичко съществува“.
А сега да изнесем довода с една крачка напред. Ако тази Първоначална съзидателна енергия е първоизточник на всичко съществуващо, тогава животът и съзнанието, включително самосъзнанието, също произлизат от нея. И от тази концепция идва простичкото определение на Кейси за самия живот: „Животът е съзнанието на съществуванието.“
Нашата връзка с първопричината
Както ще видим от отговорите на Кейси на най-великите въпроси на живота, много от проблемите ни като човешки същества идват от това, че сме си позволили да се отделим от Първопричината. Сега тя е нещо далечно за нас и първостепенната ни задача е отново да се съберем с нея, както е било, преди да придобием съзнание. Трябва да се върнем в това състояние и да се слеем с него, да запазим самосъзнанието си, но да съгласуваме целта си с великия замисъл на вселената.
„Но възможно ли е това?“ – пита моят скептичен ум, имайки предвид плътността на физическите ни тела. В този момент един от мисловните ми образи се намесва и ми помага да си го представя. Тялото – или всяко парче физическа материя – не е толкова плътно, колкото си мислим. Атомите, от които се състоим, са най-вече празно пространство. В това няма спор. оказва се, че тухлите, от които е изградена материята, не са никаква материя. Те са съставени от фотони, а фотоните са не друго, а светлина или енергия.
Айнщайн пръв е изтъкнал, че материята изобщо не е материя; тя е повече или по-малко замръзнала светлина под формата на „силови полета“. Погледнато по този начин, е 6ъзможно да си представим вселената и нейните безбройни фотони като чиста енергия и следователно пропускливи като слънчев лъч. Това показба, че плътното човешко тяло също може да се разглежда като облак от фотони, като облак светлина, която е в състояние да се придвижи и съедини отново с Първопричината и това да стане плавно, сякаш два пухкави облака се сливат и образуват един.
Помислете си само колко приятно би било да си почиваме в утробата, от която сме произлезли, да се сливаме без усилие с нея и да живеем в хармония с устройството и посоката на силите на вселената, вместо да „проглушаваме небесата с безполезните си викове“, както се е изразил Шекспир.
„Ами цел? – пита скептикът в мен. – Имат ли наистина цел тези Съзидателни сили? Някакъв грандиозен план и неизменни закони за хармония?“ Откривам, че не ми е чак толкова трудно да погледна на това прагматично. Един такъв механизъм като несметния брой галактики, звезди и планети с положителност не би могъл да съществува без непоклатими закони. Нито пък милиардите клетки във физическите ни тела. Без закони щеше да има само хаос. Така че не ми е трудно да приема твърдението на Кейси, че всичко е съгласувано от Божията воля и разум и че ние можем да намерим мир и спокойствие, като им се подчиним, а не като им се съпротивляваме.
Можем да го направим, учи ни Кейси, защото всичкото знание, цялата информация на вселената е там. Тя съществува. Тя е съвършена като закони-те на математиката, които просто ни чакат да ги разгадаем. Нужно е само да се настроим на вълните й, като поставим своето „аз“ в абсолютна хармония с нея.
Наистина ли е възможно да се направи това? През цялата си кариера на изследовател на паранормалното съм усещал нуждата да се обръщам към изтъкнати, обективно мислещи хора – учени и традиционни философи, – за да намеря подкрепа за неясните теории, с които съм се сблъсквал. По същия начин действах и докато изследвах материалите на Кейси, така че съм включил мислите на учените и философите, които са ми помогнали да приема тези неща.
Един от тези учени е Дейвид Бом – физик, чиято работа в Лондонския университет му е спечелила международно признание и Нобелова награда. В своята знаменателна книга „Целостта и естественият порядък“, в която намеква, че е възможно науката и мистицизмът да са свързани, той допуска съществуването на „един очевиден ред във вселената, където всичко е взаимно свързано“. Представя ни тази концепция и нагледно, като я сравнява с холограма – фотографна снимка, в която всяка частица от диапозитива съдържа цялата информация за картината. Натрошете диапозитива на малки парченца, а след това пуснете холографен лазерен лъч през едно от тях – и ще се появи цялата Картина. По подобен начин всяка основна частица от материята мигновено разбира какво става с нейното „другарче“ – в която и точка на вселената да се намира то. За мен доводите на Бом са си чиста научна обосновка на възгледа на Кейси за единството на нещата, че «всичко е едно“, и на идеята, че действително можем да се настроим на хармония с това Всичко.
Според Кейси съзнанието е затворено във физическото тяло, така че само несъзнателното може да прескочи тази преграда. За да постигнем това, трябва да имаме безкористното градивно намерение да излезем от границите на обичайното, ограничено съществуване. Нужно е искрено желание да се слеем с единството на вселената, с Всичкото в нея. Това Всичко е представата на Кейси за Бог.
В такъв случай наша задача и отговор на проблемите ни е да осъзнаем, че наистина сме част от Бог и можем да се върнем при него, да се оставим на този велик източник на сила и да накараме човешката си воля да работи в хармония с неговата. Трябва да се настроим на царството на необятния Бог; то е царство на чистия дух, където е „истинската“ действителност.
Бог, създателят и родителят
Все пак казаното по-горе не означава, че Кейси е смятал Господ за някаква безлична сила. Тъкмо обратното. Когато е пуснал в ход съществуването и ни е създал като част от своя разум, той е дал на всеки човек по една уникална душа, която е истинската му духовна личност и надхвърля рамките на физическото тяло, но въпреки това е част от него по време на пребиваването му на Земята. Ние винаги оставаме част от Божията цел и следователно – негови сътрудници, и следваме великия Му план за вселената. Но като наш Създател Бог ни е родител в буквалния смисъл на думата и – естествено – ни обича, както родителят обича децата си. Божията любов към сътворението е осезаема, а универсалната любов си остава същината на цялото съзнание. Наш синовен дълг е да отвръщаме на любовта Му, като обичаме ближния си и Бог, който ни е създал. Следователно убеждението на Кейси има двойна основа: Бог е Едно, но и: Бог е Любов.
А сега да Видим как са изразени тези идеи в думите на Кейси. В едно от писмата до него е зададен следният въпрос: „Как е правилно да мислим за Бог в молитвите си – като за безлична сила или енергия, която е навсякъде, или като за постоянно слухтящ разум, който съзнава съществуването на всеки човек на Земята, познава в подробности нуждите му и знае как да ги задоволи?“
Кейси отговаря в обичайния си библейски тон: „И двете! Защото Той е енергията в ограниченото движение на материалното, Той е и безграничното в съзнанието. Така че, когато настроиш своя ум, своето съзнание, разкриването на присъствието отвътре свидетелства за присъствието отвън. И както Синът е казал: „Отец и Аз едно сме“, така и ти ще разбереш, че ти и твоят Отец сте едно, като пребъдваш в него.“ Тук Кейси говори за желанието на Исус и ние като Него да се настроим на Съзидателните сили вътре в нас.
Това, че Бог обича нас, душите, които е сътворил и които са част от него, обяснява Кейси и продължава: „Ала когато се вгледаме в безкрайността на пространството и времето, ние осъзнаваме, че съществува и онази сила, онова влияние, което също съзнава нуждите; съществува и онази воля, онзи избор, даден на човешките души, за да могат да бъдат използвани, да могат да бъдат едно, да могат да ги прилагат, макар слабо и несигурно, според силите си; но това все пак идва да каже, идва да изрази, идва да разкрие в живота на онези, които са загубили посоката, същото онова влияние, което търсите в познанията за Господ.“
Но Кейси няма предвид само Божията любов към нас; той говори и за любовта и загрижеността, които ние – като част от Него – трябва да проявяваме към душите на ближните – нещо, което Кейси обяснява, продължавайки: „Защото, докато не станеш спасител, докато не помогнеш на някоя душа, загубила надежда, загубила пътя си, значи не разбираш напълно Господа в теб, Господа извън теб.“
Идеята, че чрез любовта си към ближния опознаваме Бог, който е във всички нас, е още по-ясно изразена в тълкувание 262-130. Направено е през 1юли 1942 година на едно събиране на първата от групите, поставили си за цел изучаването на ученията на Кейси. В офиса във Вирджиния Бийч присъствали петима членове на групата, включително съпругата на Кейси – Гъртруд, синът му Хю Лин Кейси и неговата секретарка, която записвала казаното на заседанието.
Когато Кейси изпаднал в своето променено състояние на съзнанието и бил готов да отговаря от дълбините на несъзнателното, госпожа Кейси започнала с обичайните думи:
„Пред теб ще застанат тук присъстващите членове на група номер едно и тяхната работа върху урока Бог-Любов-Човек. Ще продължиш беседата върху този урок и ще дадеш предложения как да се завърши.“
Кейси започнал с обичайното си кратко предисловие: „Да, имаме групата, събрана тук – Като група и като отделни личности, – и тяхната работа върху урока…“
„Истина ли е, продължил той, че Бог е любов? Истина ли е, че Той е като баща за всеки от нас? Истина ли е, че Той е като закон за всеки от нас? Истина ли е, че всички ние познаваме това влияние, този закон, тази любов като нещо лично в живота си; и по този начин Той се превръща в един личен Бог – не личност, а Бог, когото азът познава, който може да се прояви в живота на човека?…
Любовта е характерно свойство на тази сила, власт или влияние, известно като Бог. Така, богато човек прилага любовта в ежедневието си, той вижда Господ като свой личен Бог.“
Кейси добавя следното: „Нека следващият урок бъде „Връзката на човек с човека“, и уверението:
„Отче наш! Позволи на мен, Твоето дете, да видя в ближния си божественото, на което се кланям в Теб.“
Кейси постоянно повтаря да търсим божественото в другите, „като се пазим да не осъждаме ни себе си, ни тях“.
Джон Дж. Фулър
Абонамент за:
Коментари (Atom)